сряда, 20 април 2016 г.

Днес би трябвало да честваме 140 години от Априлското въстание

Днес би трябвало да честваме 140 години от Априлското въстание-велик апотеоз на българската борба за освобождение от турско робство,провокирало с много българска кръв Руско-турската освободителна война.

    СЛАВА!

ПОКЛОН пред Левски,Ботев,Раковски,Волов,Бенковски и всички апостоли и хиляди знайни и незнайни герои загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
 Дано случайни ръководни индивиди и служители на чужди интереси да не осквернят и Априлското въстание.
 Честванията организирани от евроатлантическите демократи се  провеждат на и около 1-2 май. Тази година те съвпадат и с датата на Великден и Международния ден на труда – 1 май, което размива напълно честването на Априлското въстание.




    Ето как неповторимият Захарий Стоянов описва този паметен момент, когато в Панагюрище главните апостоли – Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов и самият Стоянов получават писмото от копривщенския пратеник в присъствието на членовете на Панагюрския революционен комитет:
- Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв - отговориха няколко души от комисарите.
Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в един глас извикахме: „Бунт! На оръжие!“ После Бенковски се хвърли върху П. Бобекова, който произнесе най-напред думата въстание, целуна го по устата и без да каже дума, което му бе невъзможно, обърна се да прегърне и своите другари, които така също се заливаха със сълзи... Трагическа беше минутата! Панагюрските комисари гледаха със страхопочитание на. сцената, никой не смееше да шавне; всички мълчаха! За говорение имаше много, но чувствата не позволяваха, тия тържествуваха и над благоразумието, и над куражът.
Аз не съм в състояние да предам всичкото величие на тая картина.
- Писмото на Каблешкова! Скоро писмото! - викахме ние в един глас и всеки си протягаше ръката да грабне това писмо.
То се попадна е ръката на Волова; но той не можа да го разпечати, защото ръцете му се разтрепераха. От неговите ръце го пое Икономов и захвана да го чете, но щом произнесе думата „Мили братия“ язикът му се преплете и нищо не можа да се разумее от онова, което той четеше.
Съдържанието на това писмо, което най-после Бенковски прочете с висок глас, гласеше следующето:
„Братия!
Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии... Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...3
Коприщица, 20 априлий 1876 г.
Т. Каблешков.“

Отдолу на писмото стоеше следующата забележка:
„Бях очевидец, когато са извърши сичко гореказано в писмото на Тодора. Тръгвам за Клисура, за да направя същото.
Н. Караджов.“

- Бунт! Въстание! Скоро, Бобеков, свикай стотиците, удряйте камбаните! Изгърмете няколко пушки да се обяви вече въстанието! На оружие! Какво чакате? Нашите братя се бият вече - ревеше Бенковски, колкото му стига силата, ревяхме всинца...


  БЕНКОВСКИ

Планината пуста. Дивота и сън е.
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;
в пустинята влада някой гробен дух.
Небосводът гледа уплашен и глух.
Лесовете черни, накрай кръгозорът
мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът
орел един плува, бавно се върти
над някоя мърша, що му дъх прати;
по скалите зеят страшни пукнатини;
затулени с храсти - легла на гадини;
сипеи безродни, плешиви бърда,
стръмнини без дръвье, реки без вода
душата измъчват и плашат окото.

Из един там глух дол, обрасъл с глогина,
сега върви тихо някаква дружина.
Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
човекът, що даде фаталния знак
и цял народ смело тикна с своя крак
желязната вволя, железните сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който каза: "Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!"
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
пред тоя демон таен, призрак полунощен,
който произнесе страшните слова...

Той сега вървеше с клюмнала глава.
Другарите му верни, разбити и пршни,
мязаха на мощи и на сенки страшни,
седемдесет бяха, четирма са днес.
Другите паднаха: едни в боя с чест,
други в плен срамотен, други пък бегаха,
от тяхната участ кат се убояха.
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир
по пясъка ситни, из дивния шир,
с пушки без патрони, и скрака без сила;
всяка кост се клати, боли всяка жила;
подвигът е труден, пътят е свиреп.
Петнадесет дена без отдих, без хлеб
скитат се в горите, борят се с тиранът,
с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,
често мисъл мрачна дохожда им тям.
Но бълзо изчезва; Бенковски е там.
Бенковски ги пази мълчалив и страшен;
в бедите поддръжка и пример всегдашен;
тоя държи, не охка, тоя е само блед,
и гледа на изток, и води ги дмело,
и бурно се бърчи бледното му чело.
В глава му се блъскат мисли цял пояк
и кроежи тъмни, и лучи, имрак,
и ярост отровна кипи му в гърдите
за толкоз нещастья, надежди разбити,
за толкова жъртви и вяра, и труд,
отишли на вятър под натиска лют!
И бунтът пред него като облак чуден
фърчи кат от някой ураган прокуден.

Накъде отиват?... Изведнъж гръм
раздаде се от ближния хлъм.

Кат снопове падат трима другари.
Кръв димеща, топла пясъка прошари.
Пушекът се пръсна и гръмът мина,
кат напълни с екот цяла планина.
Потерята скокна от свойта пусия
и шумно изкряска - смелост уловия:
тя видя един прав и то кървав, сам!
Двайсет пушки мерят изново насам,
готови куршуми и огън да храчат.
"Предай се, разбойник!" - извика водачът,
и сганта внезапно загради отвръст
сетний неприятел със жажда за мъст,
със радост свирепа, с увереност дива,
че веч държи здраво плячката си жива.

Тогава ранений прав, трепетен, див,
с поглед безнадежден, почти горделив,
с пет рани в снагата, при прагът на гроба,
кат не щя да падне, както падна роба,
гръмна се вчелото и сред гъстий дим
падна мъртъв, хладен и непобедим!

И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,
пристъпи зачуден с хищни си другари
към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,
който му избегна с такъв славен бяг,
погледна чело му, с топла кръв покрито,
и очи му страшни, вперени сърдито,
и ръка му, взела револвера с мощ,
като че се готви зарад битка йощ,
и уста му бледни, открити към свода
като че ще винат: смърт или свобода!
И усети почит и трепет, и студ,
и викна уплашен: "Кой е тоя луд!"
Но всички мълчаха. Тогаз от земята
един труп пошавна, отвори устата,
пробуден от сила тайна, непозната,
и с глас издихающ, кат ръка простря,
"Бенковски!" продума и тихо умря.

Епопея на забравените
Иван Вазов


БРАТЯ ЖЕКОВИ

В една ниска плевня, под тъмната стряха
двамината братя укрилии се бяха.
Четата отмина. По-старият брат
от треската хваната, разтреперан, бляд,
лежеше на голо в ръка с револвера
и той рече слабо: "Защо тъй трепера!
Животът отива, във огън горя
Под таз плевня тясна страх ме е да мра...
Ще ми се на воля, в боя, на полето
поне да издъхна и куршум в сърцето."
Внезапно на двора се чу шум голям
и глас викна гърлест:"Излезте оттам!"

Стопанинът уплашен гости си обади!
Вчера ги прие той, днеска ги предаде.
Защото страхът е бездушен и длеп,
на малките души - съветник свиреп.
Той е дух, що лази. В тъмното ме царство
подлостта братува с тъпото коварство.
И чавек от него е жълт като смин.
И бащата сочи скрития си син,
и майката пуща детето на друма
кат бяга и тихо: "Олекна ми!" - дума,
и не сеща трепет, ни любов, ни жал,
защото душа и страх е завладял.

Но Михаил Жеков, бръз като вихрушка,
става болен,бледен, грабва свойта пушка
и гръмва към двора и вика:"Назад!"
И косата щръкна на по-малкия брат.
И турската паплач изрева:"Удрете!"
И битка се почна между враговете.

Дворът веч трепери в гърмежът, в димът.
И двамата братя до входа стоят
с револвери черни и с мъжко решенье
да умрат. Очи им със кръв са налени.
Сърцата им чукат, ръце им треперят
и пращат във купа и ужас, и смърт.
Плявата е мека, на пропуск не дава.
Куршумите удрят кат о скала здрава.
Боят е неравен: двама срещу сто.
Кат рой ястреби над птиче гнездо,
убийците тичат, реват обикалят
плевнята и пушкат, и в прах се повялат
кат кокошки много, що ги лази мор,
и кръвта се лее по шумния двор.
- Огън дайте скоро! - викна Мустафата
и падна: куршумът пръсна му главата.
- Да запалим! - вика смаяната сган.

И в плевнята скоро проникна думан.
Михаил остана корав като камък,
но брат му отслабна пред близкия пламък.
- Да се вдадем, рече, тук ще изгорим!
Страшно ме отравя горещият дим!
Михаил бе страшен. Злобно затрепера:
- Ти не си ми брат бил! - Вдигна револвера
и гръмна в тила му. Братът се простря.
Михаил погледна и рече: - Умря!
И всред гъстий пушек пак рече: - Ще сваря!
Гръмна се в челото и падна в пожара.

И две души бели в грозния плам
фръкнаха към бога свободни, без срам.

Епопея на забравените
Иван Вазов








КАРАДЖАТА


И търсят духа на Караджата!
Ботев.

Бунтът бе помазан. В горските усои
паднаха убити всичките герои.
Сам Хаджи Димитър между них оста,
защото числото надви храбростта.
Първото движенье, първата дружина
дойде като буря, като сън премина -
метеор невиден в една тъмна нощ.
Букаците диви трепереха йощ
от гърма на боя, от таз нoва дума:
"Свобода", що мина из тяхната шума,
и екът разнесе като един дъх
от урва на урва и от връх на връх,
дето снегът мята бяла си покривка.
Юнаците спяха без гроб, без завивка,
на връх планината. Ни един от тях
боя не остави, не усети страх,
защото когато Дунава минаха,
кръстосани саби мълком целуваха,
защото на всички в гордите души
свободата сила и кураж внуши.
Командата беше: на месо удрете!
Лозинката беше: момчета, умрете!
И гордият Ванков издигаше с гнев
из дима високо свиления лев.
И смъртта беснейше на сганта из роя,
и стотина турци паднаха във боя.
Пашата уплашен и с навъсен лоб
изпрати сто пушки срещу един роб,
и хиледи вълци срещу една чета,
минала кат сянка по тия полета...
И момците наши умряха със чест...

Мидхад бе доволен от такава вест.

В тоя час вълците, кои мърша търсят,
с крак гърди им ровят и меса им късат;
и гладните орли, оплескани с кръв,
в мъртвите им очи удрят своя клъв;
и мухите златни в бръмчащи рояци
лакомо налитат немите юнаци,
изложени голи под слънчевий жар.

Мидхад бе доволен. Пантер див и стар,
той бе победител. И снага му гнила
потръпна от радост. Той дигна бесила
по всичките ъгли и настана плач:
и тръпки побиха бедният орач
пред тия плашила нови и проклети.
Децата пищяха от ужас обзети,
и горките майки дишаха едвам,
дорде да познаят кой се люшка там.
Страхът беше общи. Тъмниците бяха
наблъскани. Вредом младежи висяха:
едни вряха в гръчки, други с образ син,
трети - от страх мъртви - жълти като смин,
сякаш бе настала смърт и черна чума.
Брат не смейше с брата дума да продума,
синът от баща си трепереше бляд
измяната - призрак из тъмният ад,
шушнеше зловещо и ужасът сейше,
въжето неспирно се с нещо люлейше.
Страхът бе на всички лицата вапцал
и своя зловещи печат бе им дал.

В това подло време в балканските габри
войските фанаха Караджата храбри.

Той беше юнака с горещата кръв,
Караджата храбри, във битките пръв,
мъдрец във съвета, орел в планината,
за четата гордост, слава на борбата,
на Хаджи Димитър съратник и брат,
като него храбър, като него млад.
Чувства се велики в двамата горяха,
на същото знаме служители бяха,
на същата мисъл - жив образ и плът.
Единият бе главата, другият - умът,
един беше вожда, другият - кърмачът,
към смъртта готови еднакво да крачат.

Караджата беше вързан, окован,
окръжен от мръсна и свирепа сган
кръвници, остатки от разбити орди,
що го на въжето завлачаха горди.
Сам-си от борците боя преживял,
разбит, злополучен, с кръв оплискан цял,
като лъв ударен, кой кръвта си губи,
Караджата гордо, сред смехове груби,
вървеше замислен към позорний стълб -
елемент ужасен в народната скръб.
Тълпата край него метежно ревеше
и на всяка крачка повече растеше.
Солдатите груби не сещаха жал,
децата по пътя фърляха му кал,
а една кадъна чехъла извади
и с бяс въз лице му три удара даде.
Той вървеше мрачно, спокоен и глух
на псувни, обиди; силният му дух
летеше към боя, де бяха остали
другари заклани, мечти, идеали...
Той виждаше ясно бунтовния лев,
летещ над глава им и готов за рев,
и горите красни, и оназ природа
широка и чудна и пълна с свобода,
и Хаджи Димитър цял в кърви облен,
който му ревеше: "Що се вдаде в плен?
Караджа, без тебе не умирам ази!"
Кога до въжето той се дотътрази,
очи му светнаха с небесен светлик,
той наду гърди си и нададе вик
и сганта утихна и занемя даже,
за да чуй по-харно какво ще да каже
последний въстаник за последен път.
Защото във тез дни на ужас и смрът
при многото подлост, предателства, глуми
казваха се често и големи думи -
из някои силни, големи сърца;
защото сред тия сплашени лица
понякога взорът срещаше титани
на челата с тайни слова начъртани
кат останки славни от друг някой род,
не останал вече под божия свод.

И ето що каза тогаз Караджата,
с поглед към народа и към небесата:
"Прощавайте, братя, отивам сега!
Отивам в душата с голяма тъга:
не умрях в Балкана от моите рани,
затова сте вие тука днес събрани.
Сълзи не ронете за мен тоя път,
ами се гответе и вие за смрът,
защто настанаха нови времена,
в кои на кръвта се не дава цена
и гробът е по-мил, нежели позорът
за всички, що мислят и честно се борят.
Не съм аз последен и не съм аз пръв,
дето тъй умирам. Българската кръв
реки ще се лее!... Смърт или свобода!
Беснейте, тирани, но жив е народа.
Юнаците с нази не ще се скратат,
нашта смърт ще вдигне други да мрът:
за едного триста, за двама хилядо.
Чуйте ме, тирани! Ний сме племе младо,
искаме свобода, няма да се спрем,
ще се борим с вази, ще морим, ще мрем
та пак да възкръснем! Бъдещето цяло
аз го виждам ясно като в огледало,
скоро ще да рухне зверската ви власт,
за бой, отмъщенье, за смърт, за свобода...
Но ази умирам!... Да живей народа!...
Смърт или свобода!"

И кога се люшна из въздуха он,
то хиледи гърди издадоха стон
и дълго йощ време там под небосвода
кънтяха тез думи: "Свобода, свобода!
Смърт или свобода!"

Епопея на забравените
Иван Вазов


Декларация за поверителност


„Бисквитката“ DART на DoubleClick се използва от Google в рекламите, показвани в уебсайтовете показващите реклами от AdSense или участващите в одобрени от Google рекламни мрежи.
Когато гледате дадена реклама или кликнете върху нея, възможно е в браузъра Ви, да бъде поставена „бисквитка“.
Събраните данни от тези „бисквитки“ се използват за подпомагане на по-доброто показване и управление на рекламите в сайта или сайтовете на издателя, както и в цялата мрежа.
Доставчиците – трети страни, включително Google, използват „бисквитки“, за да показват реклами въз основа на предишните посещения на потребителите в уебсайта.
Използването на „бисквитката“ DART позволява на Google и нейните партньори да показват реклами на потребителите въз основа на посещенията им на Вашите и/или на други сайтове в интернет.
Потребителите могат да откажат използването на „бисквитката“ DART, като посетят страницата за отказване на рекламирането.


=
Съдържанието на този сайт може да се използва при условията на Криейтив Комънс.

За контакти: yphalachev@gmail.com


Публикуваната в този сайт информация е за общообразователни цели, и не следва да служи за самостоятелно поставяне на диагноза и започване на самолечение.
Сайтът не носи отговорност при настъпили здравни неблагополучия вследствие на неправомерно използване на публикуваните тук информационни материали.

Follow by Email

П.А.*-политически анекдот.
Публикуваната в този сайт информация е за общообразователни цели, и не следва да служи за самостоятелно поставяне на диагноза и започване на самолечение. Сайтът не носи отговорност при настъпили здравни неблагополучия вследствие на неправомерно използване на публикуваните тук информационни материали.